В първите години на 20-и век пловдивските деца живеели в сравнително спокойна обстановка. През 1905 г. населението под тепетата наброявало 45 000 души, уличното движение било слабо, без голям брой автомобили, камиони, тролейбуси и мотори. Затова и малчуганите се оставяли да играят до насита навън. С изключение на чаршийските улици, останалите се превръщали в техен чуден свят. Виковете им огласяли и най-потулените кътчета, а популярни игри сред тях били: учуртми (хвърчила), въртележки, бягане с обръчи, джамини, челик мачка (игра с две пръчки), битки с карпузени кори, с лъкове и стрели или пък орманко биси. За целта на последната всички се нареждали едно до друго, подлагали гръб и постепенно се прескачали. Напролет пък, засядали на някоя полянка на Бунарджика и с часове играели на ножче и на ашик. Подхвърляли ножа, за да падне с острата част в земята, а който не успявал – трябвало да вади със зъби дълбоко забита клечка.
Много разпространена била и играта на стражари и апаши. Пазителите на реда и имуществото преследвали „престъпниците“ с дървени саби. Обичали много да гърмят и с бомбички, които подготвяли с бертолетова сол и сяра и малки пистолетчета с евзи. Постепенно тази наслада от гърмежите започнала да се пренася и на възрастните, които гърмели навсякъде по улиците – кафенета, бирарии. Докато общината не ги забранила!
Битките с прашки и карпузени кори пък били придружавани с дивашки викове и крясъци. След време всички деца привикнали да викат „ура“. Тази дума била останала от руските войски през 1877-1878 г.
С наближаване на 1 март се започвали приготовления за изработване на мартениците. Правели ги като усуквали два-три вида цветни конци, без висулки, украшения, тенекийки. Всеки я свалял, когато видел щъркел. Прибирал я под камък, а на четиридесетия ден поглеждал какво имало под камъка и така се гадаело какъв ще е късметът през годината.
Повечето пловдивски младежи били скромни и сериозни. Бунарджиклиите се смятали за едни от най-будните и просветените. Те били снажни момчета, духовно издигнати, възторжени почитатели на Горки, Достоевски, Толстой и др. В облеклото си подражавали на руските нихилисти – черна рубашка, препасана с шнур и черни панталони. Косите им били дълги, сресани назад, а някои имали и бради. Обичали да сядат по канарите на тепето, където се отдавали на книгите, спорели по литературни въпроси, идеализирали живота и бленували за преобразяването на света.
Днес, тези безгрижни детски преживявани сякаш тотално са изместени от един въображаем свят на телевизия, видео игри и социални мрежи. Рядко вече улиците се огласят с детска глъч, а забавленията са винаги с мобилно устройство в ръка. Истинско чудо е да видиш групичка малчугани, улисани в гоненица, криеница или друга любима игра от нашето детство. Преобразен е светът, а с него тотално се промениха и възрастните, и децата!
За основа на статията е използвана информация от книгата Пловдивска хроника на Никола Алваджиев.
Все още няма добавени коментари.