Lost in Plovdiv

Годината е 1870, малко преди Освобождението, когато Пловдив все още е по-скоро средновековен, отколкото европейски град, в градоустройствен план. Тогава френски инженери трасират и първата отсечка под тепетата. Тя е била на около километър извън последните къщи на града, ситуирани около днешния площад Централен. На старите снимки – а и в действителност – улицата изглеждала като извънградско шосе и типичен коларски път.  Получава името „Станционна“ – т.е. улицата към Станцията (гарата), чиято първа сграда бива открита през 1873 г.

Говори се, че Станционна е застлана с каменни блокове едва след пристигането на цар Фердинанд във връзка с обявената Независимост на България на 26 септември 1908 г.  Тогава, той бил посрещнат в новата постройка на Централна гара и минал по улицата, за да достигне до Военния клуб, където била издигната специална арка. По пътя здравата оцапал ботушите си и това довело до павирането на улицата.

Сегашното си име – Иван Вазов, тя получила през 1920 г., когато големият поет и писател пристигнал в Града под тепетата по случай своя 70-годишен юбилей и управата в памет на случая решава да прекръсти улицата.

Интересен факт е, че оригиналното начало на улица „Иван Вазов“ е „изядено“ от площад „Централен“ и Партийния дом и може условно да се определи със „самотния“ чинар между двете постройки. При изграждането на високата сграда през 60-те са унищожени имотите от южната страна на отсечката с номера 1, 3 и 5. В къщата на номер 1 се е намирало Холандското консулство.

 Така днес улицата започва с номер 7 – частна сграда до малкия паркинг на тупика на, която е съществувала и през 20-те. В съседния номер 9 – общински имот –  днес е обикновен паркинг, а преди сто години там е се е намирал III-и полицейски участък.

От другата страна в момента Иван Вазов започва с Военния клуб,  построен през 1908 година по проект на големия софийски архитект Никола Лазаров. Той изгаря в пожар през 1927 година, но е отново построен с множество дарения. Само година по-късно отново е пострадал от Чирпанското земетресение и се налагат нови саможертви, за да придобие сегашния си вид.  Между номерата 4 и 8 е имало няколко сгради, сред които е бил един от домовете на първия пловдивски кмет – Атанас Самоковеца. В близост се е намирало и Италианското училище „Виторио Алфиери“.

На номер 8 пък  намираме модерна соц постройка от 1960-те, известна сред пловдивчани като Белия дом. В момента тя е обитавана от частни лица, но в миналото в апартаментите там са живяли редица местни партийни лидери, сред които и самата Дража Вълчева.

От същата страна няма как да не ви направят впечатление и няколко красиви сгради, като за съжаление един от най-впечатляващите палати, с множество елегантни неокласицистични елементи, е покрит с предпазно пано и няма изгледи да се рестаяврира. По време на социализма той е бил ученическо общежитие.

Следващата класическа къща е издигната в годината на Съединението – 1885 година, е била обитавана от представители на Унгарското консулство, а другата, отличаваща се с елегантна симетрична фасада  е била част от дома на д-р Антониадис и също консулство – но на Белгия.

Следваща в поредицата е малко по-„нова“ – построена е от италианеца Мариано Пернигони (издигнал също и хотел Молле на Главната до Копчетата) – през 1911 година. Днес там има детска занималня, а преди промените там се намираше детска градина „Свобода“.

От страната на училището привличаща вниманието е зелената сграда на наследници на тютюнотърговеца Куцооглу. Сградата е проект на арх. Светослав Грозев от 30-те и е една от най-модернистичните къщи в града с голямата използваема покривна тераса, напълно изчистена от външна декорация, но пък с богато разработен прозорец на стълбището.

Няма как да пишем за улица Иван Вазов и да подминем и сградата на Административния съд, която е строена за сграда на Руското консулство. Интересната постройка е проект на арх. Димка Танева и арх. Милчо Сапунджиев и преди 10-ина години бе обновена от самите тях, като в известна степен бе запазен автентичният ѝ облик.

По-рано там пък е било Турско консулство, разказва в „Пловдивски хроники“ Никола Алваджиев. Малко известно сред общественоста е, че римският Филипопол се е разпростирал чак до там. 

Приключваме разказа си с другия край на отсечката, откъдето всъщност и стартира обиколката, макар че посетихме и разбрахме повече за историята на Народната библиотека и на още няколко сгради по протежението ѝ.

Първоначалната функция на болница Св.Мина е била Дом на труда, построен през 30-те години на миналия век.  Това е институция, обединяваща в себе си 3 служби: борса на труда, инспекция на труда и – това е и връзката с днешната функция на сградата – лечебница. Реализацията на зданието е поверена на арх. Георги Овчаров.

Макар да не е завършена напълно според първоначалния план, построената вече сграда е сред внушителните примери на модернизма. Във вътрешната част особено интересна е голямата чакалня, с голямата Г-образно разположена маса с гишета и осветяването от стъклен оберлихт върху цялата площ.

Към днешна дата след последния ремонт на сградата голяма част от нейната красота е покрита от стиропорена топлоизолация, а редица декоративни елементи – също погубени.

Архитектурно-историческата разходка на Български архитектурен модернизъм и Free Plovdiv Tour се проведе в рамките на Station Street Festival, но всички пловдивчани и гости на града очакваме нови дати, защото обиколката си струва и ще се удивите колко много история има в тези метри, заключени между централния площад и гарата.