Дълго време тя била затворена за посетители. Едва през 1884 г. вратите й били отворени за простосмъртните един път в седмицата и то само за четири часа

 

На мястото, където днес е Военната палата, в миналото се намирало седалището на пловдивските мютесарифи (областни управители). Зданието било известно като Конака. В обширния му двор се издигали каменните стени на зловещия затвор Таш капия, както и различни учреждения. Тук било и беделието, т. е. Общинското управление на Пловдив преди Освобождението. Вместо сегашния площад „Съединение” имало празно място, сред което били разхвърляни малки къщички, бараки и една полуразрушена джамия. 

През пролетта на 1878 г. в Конака се настанил губернаторът генерал Столипин. Там заседавал и първият общински съвет на Пловдив. През май 1879 г. стопанин на Конака станал Александър Богориди, назначен от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия. Той пристигнал в Пловдив със съпругата си и двамата поискали да направят подобрения в „двореца“, който всъщност представлявал едноетажна мрачна постройка с повече от скромно обзавеждане. Депутатите в Областното събрание на Източна Румелия категорично отказали да признаят такива разходи, но все пак започнало ново строителство – само че не в сградата, а в двора пред нея. През 1880 г. бил разчистен целият терен между днешния площад „Съединение" и река Марица. На това място, което обхващало площ от 51 декара, бил оформен вълшебен парк.

Така Пловдив получил едно от своите чудеса – Княжеската градина. Нейн създател е швейцарецът Люсиен Шевалас, който преди това бил градинар на френския крал Наполеон III, а от 1875 – 1876 г. започнал да се грижи за градините в сараите на султан Абдул Азиз в Цариград. Шевалас пристигнал в Пловдив по молба на княз Богориди, за да помогне при уреждането на малък парк при двореца на генерал-губернатора. Шевалас истински се поблазнил от възможността сам да ръководи строителството. Най-вече го привличала мисълта да очертае насоките за бъдещето на парковете в Пловдив, като свърже Градската градина (Дондукова градина) при сегашния Природонаучен музей  с река Марица.

Дълго време Княжеската градина била затворена за посетители. Едва през 1884 г. вратите й били отворени за простосмъртните един път в седмицата и то само за четири часа. Тогава любопитните тръгвали по широките алеи, насипани със ситен пясък. Пред тях се отваряли слънчеви поляни, обсипани с цветя. Издигали се стройни дървета, бамбукови храсти. Близо до конака имало палми. Отстрани се издигала висока оранжерия с остъклен покрив, пълна с красиви цветя. Ученици, военни и граждани използвали момента да си направят снимка за спомен върху фона на кичестите дървета и цветните фигури.В северната част на градината била овощната градина. Тук се отглеждали и прочутите бели ягоди, за които се разправяло, че били донесени от далечна земя, а всъщност Люсиен Шевалас ги открил в село Веригово (сега квартал на Хисар). В съседство били огромните френски ягоди, а в крайния ред ухаели техните събратя от Родопите.

На 15 август 1892 г. в Княжеската градина били подредени масите за празничната вечеря, дадена от българския княз Фердинанд по повод откриването на Първото българско изложение в Пловдив. Станало традиция на двора до градината да се чества Денят на славянските просветители Кирил и Методий, на южната площадка пред конака се извършвал водосветът на Богоявление, а в северната част публиката наблюдавала хвърлянето на кръста в ледените води на река Марица. 

Приказката свършила през 1918 г., когато градината била предадена на Земеделското министерство. Всички гледали на нея като на терен, който трябва да се разчисти от дървета и треви, за да може после да се парцелира и разпродаде. Така паркът бил унищожен, въпреки че през 1928 г самият вюртенбергски херцог и съпругата му – княгина Надежда, казали на българския цар Борис III, че това била най-красивата градина, която може да се види.