Връщаме ви няколко десетилетия назад, за да разберем заедно къде пловдивчани са прекарвали свободното си време и как са празнували

 

Пикниците са били изключително популярен начин за забава в миналото и всеки по-голям повод е бил отбелязван така – със семейство и приятели. Преди време подготвихме за вас текст с някои популярни места, на които сега може да празнувате навън сред природата, но днес се връщаме няколко десетилетия назад, за да разберем къде са разтягали софрите в миналото.

Остров Адата

Особено в годините преди Балканската война редица пловдивчани отивали на остров Адата в празничен ден на теферич, да полежат на зелената трева, да се повеселят под дебелите сенки на големите дървета, да ги лъхне прохладата на реката. Всеки мъкнел кошници, шарени постелки, възглавници и се разполагал удобно да отпочине. Превозването ставало с каици (лодки, управлявани с прът), като не всеки можел да борави с тях и за целта си имало истински каичкии, които се броели на пръсти.

Туристите пристигали още преди да е изгряло слънцето, разполагали се под върбите и започвали да вадят тенджери, вилици, чинии, ножове, лъжици и всякакви продукти и посуда. На покривката се разполагали поне два-три големи домашни хляба и се почвало. Мъжете – с шегите, а за жените – суетнята около стъкване на огъня и подготвяне на пикник угощението. Децата пък, непрестанно дърпали бащите, за да вървят към реката и да се боричкат, гмуркат и лудуват в плитката вода.

Към 10 часа се свършвало с ракията и се започвало обедното свещенодействие и някак неусетно – музикалната част. Свирните и песните не преставали до тъмно, но пияни на острова нямало.

Пепиниерата

Не се знае кога точно е създаденa райската градина на Пловдив– дали през 1881 или 1882 г, но за мястото няма спор – днешната Сточна гара, Станимашкото шосе, началото на ул. “Богомил” и началните стотина метра на сегашния булевард “Цар Борис III”. Благодарение на усилията на швейцарския градинар Люсиен Шевалас, наречен още министърът на цветята, намиращото се там тресавище постепенно се превърнало в райска градина. Израснала красива гора, а нейната сянка започнала да привлича пловдивчани. Лека-полека Пепиниерата се превърнала в място за празнично веселие.   Още от ранна пролет към разсадника тръгвали шумни компании, лятно време там винаги било оживено. Често имало оркестър от тамбура, канон, флейта и ут, мандолина и латерни. Ядене, пиене, песни и хора. Амбулантни търговци пък продавали „илимоната“, халва, захаросани ябълки, боза, памук шекер и всякакви други благинки.

Следобед пък се провеждали борби между пехливаните с най-разнородна публика – българи, турци, арменци. Идвали и селяни от близките села, и нагласени дами.

Бунарджика

На върха на хълма пловдивчани в миналото посрещали Слънцето на сегашния празник на труда.  През 18 и 19 век денят е бил известен като „маиса”.

Нагоре имало само камъни и стръмни пътеки. А хората- падали са, ставали са, търкаляли са се, но продължавали нагоре. След това е  било организирано голямо празненство с ядене и пиене на обширната поляна на върха. Водели са си цигански оркестър, сред които е имало много интелигенти – те са показвали своите таланти върху цигулка, виолончело и подобни инструменти.

Коматево

Също доста популярно място за пикник в миналото. Отиването дотам ставало с файтон или талига. Разстоянието не било толкова голямо, но мисълта, че ще се пътува държала цялото семейство развълнувано още от предния ден.

Някои пристигат на поляната още в 3 часа сутринта, но за всеки има място. Всички похапват и песни огласят къра. Дори каруцарите се смятали за свои и сядали при хората, които били докарали за угощение. За докарване до Коматево, престой през целия ден и връщане в града цената била 3 лв за файтон и 2 лв. за талига.За разлика от други места обаче тук не пиели много вино.

Дермендере (днешен Първенец)

Някои пловдивчани ходели и дотам, но били малцина. Повечето смятали, че селото е много далеч от града. Преди да слязат до реката, винаги минавали покрай голямата мелница.

През 1853 г.  Михалаки Гюмюшгердан отворил наблизо фабрика за вълнени платове, която използвала водната енергия за мехеничните си двигатели. Това е втората фабрика в България. Тя работила до Освобождението, а след това я пригодили за мелница.

Около манастирите

Предпочитани за разходка и пикник извън града били и местностите около големите манастири – Св.Кирик при с.Воден, Араповския манастир „Св.Неделя“, „Св Петка“ при с.Мулдава или Бачковския манастир „Св.Богородица“.

Ходели и до манастира на „Светите врачове Козма и Дамян“ край с.Куклен, макар че до него си били цели 3 часа път от Пловдив. Според преданието той бил съграден при потурчването на родопските българи през 1657 г. и бил нещо като дял на манастира „Св.Петър и Павел“ при Бяла черква.

И в манастира „Св.Георги“ до Белащица било хубаво, но отново повечето смятали, че е далечко от града – цели 10 километра път, а това си било нещо подобно на обиколката по света по онова време. Посетителите там били „от по-тежка ръка хора“, важни, начумерени, та не се получавала шумна веселба.