Векове наред, та чак до Освобождението, големите пловдивски православни родове считат Трихълмието, или триъгълника между Джамбаз, Небет и Таксим тепе за най-престижно място за живеене. Изследователят на Пловдив Никола Гашаров пише, че „всеки българин или грък, забогатял в чаршията от търговия или от занаята, дигал жадно очи към тепетата, да построи и той там къща, да се вреди между благородниците, които отдавна, подобно на патрициите в древния Рим, са държали да живеят по високите места – по хълмовете“.
Куюмджиевият род не прави изключение. Началото е поставено от Константин, който заедно със синовете си идва в Пловдив от Кърк клисе (Лозенград) и се отдава на занаята си – куюмджийството (златарство). Първоначално те се заселват в пловдивския квартал Мараша и след като се издигат със своето майсторство, се настаняват на Трихълмието. Третият клон на фамилията и неговият представител Никола е този, който запазва и предава във времето името на Куюмджиоглу. Наследниците в него не продължават бащиния занаят, а се ориентират към абаджийството. По онова време точно този еснаф заема първо място по сила и значение сред всички останали. От трите му внука, най-малкият Аргир, става майстор и върти престижна търговия с аби и шаяци в Анадола, от която успява да натрупа солиден капитал.
Той и многочисленото му потомство не успяват да прославят името си, но именно Аргир Куюмджиоглу е човекът, който оставя зад себе си най-представителната сграда в Стария Пловдив, връх на бароковата архитектура по българските земи.
Той закупува имота с трите лица през 20-те години на 19в., върху който тогава е имало само една къща, на ъгъла срещу църквата Св.Св. Константин и Елена. Преди него той е бил притежание на цели 6-има собственика и се носели легенди, че сградата в него е обитавана от „вампири“ и „караконджули“. Смятало се, че техните похождения спрели по времето на дядо Христо Казанлъченина, който продал имота на цинцарина Янаки, а пък от него го купил самият Аргир. Той обаче, не започнал да строи веднага, а едва когато се позамогнал, наел бригадата на прочутия строител Хаджи Георги Станчовски от с. Косово да построи дом за него и семейството му. За да демонстрира своето богатство и възможностите си, чорбаджията изискал не просто нова къща, а цял царски палат.
В основата си къщата има 570 кв.м застроена площ, която се разделя на две части: симетрична централна жилищна част и крило, което стига до самата Хисар капия. Акцентът е поставен върху представителния приемен салон (хайет) на втория етаж, издаден дъгообразно под портика към двора. Характерна за него е овалната централна част, завършваща със силно профилиран дъсчен таван, издигнат чрез висок изписан холкел.
В края на XIX век сградата служи за девически пансион, а по-късно е превърната в шапкарска фабрика, оцетна фабрика, склад за брашно. През 1930 г. е откупена от търговеца Антонио Коларо. Той има намерение да я преустрои в склад за тютюн, но изпада в несъстоятелност и заради натрупаните му дългове сградата става държавна собственост. Обявеният за нея търг се проваля поради намесата на пловдивския кмет Божидар Здравков, който иска да я превърне в музей. На 22 октомври 1938 г. по негова инициатива Пловдивската община и Министерството на народното просвещение подписват протокол за създаване на Общинска къща-музей, чийто приемник сега е Регионален етнографски музей – Пловдив. От 1943 г. къщата-експонат е отворена за посещения и безспорно все още е една от най-впечатляващите в архотектурно-историческия резерват.
Източник: Регионален Етнографски музей
Все още няма добавени коментари.