Старите занаяти на Пловдив носят историята на града, изписана не с мастило, а с чук, игла и глина. В продължение на векове те са били гръбнакът на местната икономика и култура, но днес повечето от тях са изчезнали от ежедневието и следите им остават единствено в музеите, в архитектурата и в спомените на последните майстори.
Кожарството
В старите времена на Пловдив, кожарството било не просто занаят, а изкуство, изискващо търпение, познание и уважение към материята. Кожарите – наричани саръчи (обработващи кожа) и дебърджии (изработващи колани и ремъци) – били организирани в гилдии с ясни правила, предавани устно. Най-често работилниците им се намирали в района около Джумая джамия. За оцветяване на кожата се използвали изцяло естествени бои – от орехова шума, кори от нар и дори охлювени секрети. От кожарските ръце излизали пояси, ботуши, калъфи за оръжие и седла за турски бейове и български търговци.
След Освобождението през 1878 г., кожарството в България започва да се модернизира и индустриализира. Производството на кожени изделия, включително облекло, обувки, аксесоари и мебели, се разраства и става важен сектор от икономиката.
През комунистическия период (1944–1989) кожарството става част от промишлената база на страната, като множество кожарски фабрики се откриват в различни градове. Този период също така е свързан с модернизацията и масовото производство на кожени изделия.
След падането на комунизма през 1990-те години, българското кожарство преживява период на преустройство и промени.
Медникарство и гайтанджийство
Медникарството било сред най-гръмогласните занаяти в града – буквално. Работилниците на медникарите, разположени най-често в южната част на Капана, кънтели от ритмичния звън на чукове по медни листове. Майсторите изработвали котли, канчета, менци и тави, които били не само практични, но и изкусно гравирани. Известни били с така наречените „слънца“ – стилизирани розети и слънчеви символи върху капаците. А гайтанджийството – този фин занаят – процъфтявал паралелно. Пловдив бил център на производство на гайтани (цветни вълнени кордони), използвани в шевици и носии. Най-известните гайтанджии работели със специален тъкачен стан – „чарк“. Такава машина за плетене на гайтани, която използва водната енергия, подобно на водениците, може да видите в специалната зала „Гайтанджийство“ в Регионалния етнографски музей.
Тъкачеството
Във всеки пловдивски дом – особено в кварталите около Бунарджика и Мараша – тъкачният стан заемал достойно място. Жените започвали да тъкат от малки, обучавани от майките и бабите си. Черги, килими, зестрени платна, пешкири и месали – всяко платно носело уникален „почерк“. Орнаментите са геометрични, растителни и животински. Материалите, които използват са вълна, памук, лен, коприна, коноп. Най-срещани са материалите от животински произход, а цветовете също не са случайни – червеното за здраве, синьото за защита, а черното за спомен.
Тъкачеството било и социална дейност – в есенните вечери жените се събирали на седенки и пеели, докато нишката се навива по „вретеното на съдбата“. Тази занаятчийска магия постепенно избледняла с навлизането на индустриалния текстил, но живее в музеите и спомените на най-старите пловдивчани.
Калайджии, ножари и грънчари
Калайджиите – онези странстващи майстори, които обикаляли улиците с вика „Калаай!“, били като лечители на домакинските съдове. С тенекиени ленти, олово и пламъци, те възвръщали живота на старите тенджери и котли. Всеки калайджия знаел наизуст състава на различните сплави и работел с примитивен духал, като химик пред праисторически огън.
Ножарите – майстори на остриетата – били особено уважавани. В техните ръце се раждали ножове, които се предавали по наследство. Гравираните дръжки и дори дамаски остриета свидетелствали за завидна техника.
А грънчарството – толкова свързано с българския бит – било сред най-древните занаяти, възникнал със зараждането на човешката култура. Глинените съдове заменят каменните и съществуват паралелно с дървените и до днес.Пловдивските грънчари използвали глина от Маричните брегове и изработвали стомни, гювечи, паници. Всяка рисунка върху съда била разказ – за плодородие, за семеен уют, за цикъла на живота.
Днес тези занаяти са почти изчезнали от градския пейзаж, но малцина продължават традицията – в работилнички из „Капана“, в Етнографския музей, по занаятчийската чаршия на ул. Стръмна, където майстори посрещат туристи и пловдивчани, или по време на редки занаятчийски изложения като „Фестивал на занаятите“ в Стария град .
Все още няма добавени коментари.