Тази седмица, за пореден път през последните две години сме изправени пред ограничения за ресторанти и барове заради пандемията от коронавирус. И въпреки че в момента те са продиктувани по причини, свързани със здравния статус на клиенти и персонал, то подобни опити за възпиране на работата на заведенията е имало и през XX век.
Тогава по селата тръгнала нова мода – започнали да насрочват референдуми за закриване на кръчмите. Достатъчно било да се подпишат определен брой жители, да внесат подписката в Окръжното управление и ето ти референдум. И то срещу самата светая светих – кръчмата. В онези времена тя била нещо повече и от общината. Първо тук пристигали официалните известия, тук се раждали идеите, покрай масите се обсъждали глобалните проблеми на живота и политиката. Кръчмите били и партиен клуб, и новинарска агенция, и заседателна зала. Като родните заведения нямало никъде по света. Според една статистика от 1920 г. в Норвегия на една кръчма се падат 9000 души, в Швейцария - на всеки 2600 души, а в България една кръчма обслужвала 260 гърла. Най-прочути в Пловдив били кръчмите в махалата Тепе алтъ при днешния Понеделник пазар и в Каршияка при северния бряг на Марица. С други думи те обединявали една многохилядна армия. Затова първоначално никой не обръщал внимание на призивите за затварянето им.
Трагедията започнала след войните. Народът оголял, трапезата се опразнила, отникъде не се виждало спасение. Единствено в кръчмата предлагали надежда. Да, но точно тогава започнали да никнат като гъби разни дружества за борба с алкохола и разврата. В месеца на светлия празник Трифон Зарезан през 1921 г. се проявила и Пловдивската община – част от съветниците внесли предложение да се закрият кръчмите в града. Поводът бил огромната подписка на жените от Каршияка, които виждали мъжете си само сутрин, докато се свестяват от тежкия махмурлук. То друго не им и оставало на мъжете – вратите на всички тютюневи складове били затворени за нови работници, тук-там предлагали да се свърши нещо за дребни стотинки. Единствено вратите на заведенията гостоприемно очаквали посетители.
Като причина за всички беди на мизерстващия българин били обявени те. И се заредили референдумите за затварянето им – в Бойково, Зелениково, Скобелево. Такова допитване се провело в днешното село Първенец на 1 юли 1922 г. Резултатите от гласуването говорят за епичен сблъсък – син срещу баща, съпруг срещу съпруга. Като преброили бюлетините, оказало се, че противниците на кръчмата имат 125 гласа, а привържениците – 128. Само три нищожни листчета спасили заведенията.
От 1925 г. в борбата срещу пиянството се намесило и правителството – започнало обсъждането на закон, който да забрани употребата на концентрати, а населението да се подканя за нови референдуми, които да премахнат завинаги кръчмите от българските земи.
Там обаче, където локалите били затваряни, местните не видели нищо добро. Оказало се, че когато са трезви, мъжете стават по-зли и заядливи, а вечер отчаяно съзерзцават звездите, вместо да легнат при жените си. Плевни и обори били превърнати в нелегални пивници, пиели се боклуци с неизвестен произход. Всичко, което ферментира, се ползвало за варене на ракия. Народът пиел все повече и повече, а приходите от акцизи и данъци падали.Този резултат станал повод управниците да променят политиката си и да се откажат от тази идея.
Все още няма добавени коментари.